Играта

Минаха два дни. Арто не излизаше по очевидни причини. Навън бяха само Мия и Ева. Те бяха
решили да отидат до Арто да го видят. Ева живееше на няколко блока разстояние от този на Арто,
а дома на Мия беше точно до блока на Арто. Лятото идваше и времето ставаше все по-топло. Вече
беше почти юни. Заради времето Мия и Ева се бяха разбрали да излязат малко по-късно, за да
избегнат жегата. Беше вече следобед, когато те излязоха. Мия дойде до входа на Ева и двете
тръгнаха към Арто. Той беше единствено дете. Родителите му постоянно бяха на някакви срещи в
различни краища на страната. Той живееше сам. Вече беше на 18 и техните го оставяха да прави
каквото си иска. Сега беше от онези периоди, в които той седеше сам по една-две седмици. Този
факт въобще не го притесняваше. И така Ева и Мия стигнаха до вратата на апартамента му,
позвъниха и той ги пусна. Апартаментът му не беше голям, една стая за него, една за родителите
му и една кухня.
-Здрасти, Арто! – възкликна Мия, която беше много щастлива да го види.
-Как си, оздравяваш ли? – попита Ева, също загрижена за здравето на своя приятел.
-По-добре съм, вече мога да се смея, без да ме боли, мога да ходя нормално, ама от тези
синини по лицето ще останат белези – отвърна той. – Елате в стаята ми, разполагайте се! –
прикани ги той.
-Ихаа, по-подредена стая не съм виждала! – каза саркастично Ева на Мия, оглеждайки се
къде е чисто да седне.
-Така е, малката кочинка на Арто – каза Мия, отваряйки прозореца да се проветри – нещо, за
което Арто очевидно не се беше сетил през тези два дни в тях.
-Точно така, ще я оправя скоро – каза усмихнато той.
-Е, какво ще правим сега? – попита Ева.
-Ще му помогнем да приведе във вид стаята си! – каза Мия, която се хвана за главата, докато
оглеждаше стаята. –Тука не мога да съществувам.
-Добре, добре, помогнете, така или иначе трябваше да я оправя, нашите ще се прибират утре.
-Утре? – попита Мия.
-Какво работят те, че ги няма толкова много? – попита пък Ева.
-Добре де, значи, за тебе Мия – да, утре се връщат, а за тебе Ева – работят в една компания и
ходят постоянно до София и Пловдив за по една-две седмици – отговори той и на двете.
-Аха! – възкликна Ева, започвайки да подрежда.
След около половин час стаята беше в безупречен вид, сякаш стана друга.
-Сега, ако искате, да гледаме някакъв филм? – подметна Мия.
-Аз съм за! – каза Ева.
-Ама нямам снакс, нали трябва да муцаме нещо, докато гледаме.
-Нищо де, аз ще отида да купя – предложи Ева.
-Добре, ние таман ще оправим всичко.
След като си направиха поръчките и си събраха пари, Ева тръгна към магазина, който не беше
далеч. Ева си ходеше доволно, когато чу някакъв шум. Той идваше от две момчета, които си
говориха до една тераса близо до магазина. Любопитството на Ева надделя и тя отиде да
послушва. Докато се доближаваше, тя забеляза, че по ръцете на момчетата има символи, същото
онова ,,и“, което имаше и оня тип, който беше набил Арто. Тя разбра, че те са членове на бандата,
което, вместо да я уплаши, я направи още по-любопитна. Тя дочу разговор за евентуална атака от
страна на Бандата от високите блокове и че те не са доволни от това, че Константин навлезе така в
територията на друга банда. Те започнаха да се отдалечават, а тя неусетно вървеше след тях. До
един момент, в който Ева осъзна, че ги е следвала около 15 минути и сега се намира в другата част
на квартала. Пред нея стоеше един гараж, около него имаше много хора. Тя не се стърпя и се
приближи. От приказките на Арто и Мия знаеше, че е по-добре да не си показва ръцете там, заради
това се присви леко, за да не се виждат добре китките ù. Вътре имаше нещо като бар, ама
самоделно направен. Зад него имаше хладилници като онези по барчетата. Хладилниците бяха
пълни с всякакви напитки. Тя влезе навътре и започна да се оглежда. Мястото не беше лошо. Тя
отиде на бара и седна на един от десетината бар-столове, които седяха там.
-Я виж ти! – каза Константи, който се намести до Ева.
Тя щеше да припадне от страх – този който преди два дни биеше Арто, сега стоеше до нея.
-Каква красавица си ти! Какво прави такова създание като теб тук? – попита той нахално,
влизайки в личното ù пространство.
-Разхождам се и реших да си почина тук – отговори тя, завъртайки се към него с цел да скрие
ръката си.
-Аха, и откъде си ти? – попита той с тон като на професионален разузнавач.
-От…! – запъна се Ева.

-Знаеш ли, аз съм човек, който има усет за лъжите и за жалост усещам нещо около теб – каза
той, шушнейки ù на ухото.
Ева се разтрепери леко от това. Тя знаеше, че той е добър в изкопчването на информация и не
искаше да е една от неговите жертви. И тъкмо когато той щеше да повиши тон, със сигурно
забиващия въпрос, Ева беше спасена от един друг младеж, който се намеси в разговора.
-Коце! – каза строго той. – Какво тормозиш момичето – довърши, слагайки ръка на рамото на
Константин. – Имаш и други работи за вършене – продължи учтиво, приканвайки го да се
разкара.
-Ясно! – каза Константин, ставайки от бара.
Героят на Ева се намести на мястото на Константин и веднага я заприказва. Тонът му беше
приятелски, което накара Ева да се отпусне малко.
-Е, какво прави такова красиво момиче тук? – попита той, усмихвайки се.
-Разхожда се! – отговори тя.
-Аха, ами имам само един въпрос тогава.
Ева отново настръхна в очакване на въпроса.
-Кола или пепси?
-Какво? – изтърва се, без да иска Ева, очаквайки нещо друго.
-Кола или пепси? – повтори той.
-Пепси!
-Две пепсита, барман – провикна се той на бармана.
-Е, да се запознаем. Аз съм Мартин. Ти?
-Ева!
-Ами Ева, ела с мен.
Те взеха напитките си и излязоха от гаража. След едни петдесетина метра, той се обърна към
нея и и каза:
-Сега ми кажи, Ева, какво прави един свободен на място, като това.
-Ами аз…! – запъна се от страх Ева.
-Еваа! – извика от един храст Арто.
Тогава от съседния храст се чу чупене на клонки и пред тях се озова Арто.
-Арто? – каза Мартин учуден.
-Само да си я докоснал! – заплаши го Арто.
-Ти какво правиш тук? – попита Ева.
-Пазя те! – каза усмихнато Арто, все още лежащ пред тях.
-Направо я опази! – отвърна Мия, излизайки от храста.
-Да, вие двамата, естествено – каза Мартин.
-Ева, по-добре се отдръпни! – продължи Мия.
-Не се тревожи, нищо няма да ти направя, но май е по-добре да направите нещо за Арто –
каза Мартин, сочейки все още лежащия на земята пред тях Арто.
-Нищо ми няма – отговори Арто, изправяйки се.
-Естествено, то да лежиш на земята една минута, паднал от храст, в който си се крил, е много
нормално – довърши Мартин.
-Тука съм съгласна – каза Мия.
-Добре де, Ева, исках да ти кажа нещо, обаче твоя приятел – той посочи Арто – направи
голяма шумотевица и сега ще трябва да си вървите.
-Нямам проблем – каза Арто, изтупвайки мръсотията по дрехите си.
-И аз! Хайде Ева –прикани я Мия.
-Добре, доскоро – каза Ева на Мартин.
Те си тръгнаха.
-Какво беше това – попитаха двама от членовете на бандата, които, обикаляйки, чули
шумотевицата.
-Нищо, имаше едни свободни, изгоних ги – отговори Мартин, запътвайки се към гаража.
По пътя обратно Ева изпи пепсито си и попита:
-Защо ме следяхте?
-А ти защо не се върна?
-По пътя за магазина дочух едни да си говорят и ги проследих до оня гараж.
-Знаеш ли какво е онова място?
-Не!
-Това е собственост на бащата на Иван, лидера на бандата на Иван, това беше барът.
-Не беше лошо местенце – отговори Ева.
-Да, но ако бяха разбрали каква си, щеше да пострадаш.
-А какво прави с Мартин? – попита Арто.
-Говорихме си, защо?
-Ти знаеш ли въобще кой е този – каза Арто, клатейки глава.
-Кой?

-Това е Мартин Петров, той е втори в бандата на Иван.
Ева беше потресена, Мартин се явяваше един от най-опасните хора в квартала.
-Но не си личеше, че е някакъв такъв.
-Да, той поне е от по-разумните – каза Мия.
Те се върнаха в тяхната част на квартала.
-Сега ще гледаме ли филм? – попита Арто.
-Да бе, да вървим! – каза Мия.
Те се върнаха в дома на Арто, където прекараха една хубава киновечер.