Как се пише завладяваща история – споделя писателят Христо Раянов

Ето го и дълго очаквания разговор с Христо Раянов! С дебютната си книга „Трудният начин“ Христо Раянов е лауреат на наградата „Южна пролет 2014“ в категория „Проза“.  От 2008г работи и като телевизионен сценарист.  Писал е за Столичани в повече“, „Откраднат живот“,  „Сървайвър“ и др. През 2016г е поставен от списание “Форбс” в класацията за млади таланти „30 под 30“.

Ако не чуете отговор на своите въпроси или има нещо неясно за вас от разговора, може да питате в коментар под тази публикация. Христо ще е на разположение да отговори в рамките на неговите компетенции. 

През следващия половин час ще си говорим за:

👉 Има ли рецепта за създаване на добра творба

👉 Важни елемнти в писането на увлекателни истории 

👉 Насоки за прохождащи автори

и още…

Здравей Христо и благодаря, че прие да ни гостуваш!

Благодаря за поканата.

Ще споделиш ли с нас има ли рецепта за превръщане на добрата история в шедьовър и каква е тя… или каква е вашата?

Ами… рецепта в истинския, универсален смисъл на думата няма. Нещо, което казвам на доста хора – приятели, познати, непознати е, че никой не може да те научи да пишеш. Има определени насоки, които могат да подобрят историята, не бих казал правила, защото в днешно време няма такова универсално правило за история, изграждане на история, изграждане на образи и тъй нататък. По-скоро трябва да обичаш това, което правиш, ако пишеш насила много си личи, или ако пишеш със всякакъв друг вид подбуда освен чистото вдъхновение и желанието да имаш какво да кажеш и да го кажеш на възможно най-много хора, защото в крайна сметка всички пишем за това

Да, абсолютно и все пак, ако трябва, не искаме да влизаме в някаква рамка разбира се, но чисто вдъхновение, излято на хартия достатъчно ли е за да привлече и задържи от началото до края вниманието на читателя, има ли все пак нещо, с което да подобрим, да направим историята по-привлекателна, по-увличаща?

О, естествено, че чистото вдъхновение не е достатъчно, защото каквото вдъхновява мен, може да не вдъхновява вас и обратното.

Честно казано от всички, както вече ги нарекохме насоки или посоки на изграждане на история на образи и т.н. Може би бих откроил конфликтите като основна единица на изграждането на каквото и да е, без конфликт няма как да се получи нищо добро, това е основно правило както в литературата, така и в сценарното писане най-вече, тв, филмово и т.н. И бих казал, че това което винаги се стремя да следвам е следното – най-добрият конфликт не е между добро и зло, най-добрият конфликт, който е и най-интересен е между две добри неща. Това се стремя да го залагам както в самите герои и техните образи, така и в сцени, така и в цели сюжети, така и в разкази, горе долу навсякъде, навсякъде се старая в тази насока, защото без конфликт или клиширания конфликт добро и зло просто става безинтересно, читателят има чувството, че това вече го е чел.

Малко по-подробно може ли да минем към тази тема за противопоставянето на два добри героя например?

Тук много зависи. При героите много зависи от мотвацията, това например е друго особено важно нещо, винаги трябва да си наясно с това, какво иска твоя герой. Това не го ли знаеш, си за никъде, така както всички нас, ние ставаме всеки ден с идеята, че нещо трябва да направим, че нещо искаме да постигнем, че нещо искаме да свършим, зад всяко наше действие стои определена мотивация и тя е необходима и в изграждането на героя. В този смисъл добре изградените конфликти са тези, в които да речем героят ти е изправен пред два избора, и двата са добри за него или за обкръжението или за самата история и вече това е истински трудният избор, истински интересното действие, което героят трябва да предприеме.

Какви други въпроси трябва да си зададем, преди да започнем, освен въпросът какво иска героят ни?

На първо място струва ли си това нещо да го разкажа. Човек винаги трябва да е самокритичен, ако искаш да кажеш нещо, което е било казано хиляди пъти, трябва да си абсолютно убеден, че ще го кажеш по интересен начин или по различен начин преди да започнеш да го създаваш. Иначе просто няма смисъл, иначе ще бъде едно от всичките неща. 

Мислиш ли че самият автор може да бъде до толкова самокритичен към работата си, че да прецени струва ли си работата му? Според мен, повечето автори мислят, че си струват. 

Мисля, че трябва човек да е самокритичен винагиН. ещо, което е изключително важно е никога да не се бърза. Написваш нещо, оставяш го да престои, след това го прочиташ на малко по-свежа глава, малко по-неутрален поглед, вслушваш се в съвети на хора… стивън кинг ги нарича идеалния читател такъв тип хора, които не са обвързани с твоята история и могат да ти дадат много точна обратна връзка и загърбваш суета, чисто авторската суета почти никога не играе добра роля в изграждането на едно добре написано нещо, каквото и да е. Самокритиката идва и с времето, когато пишеш нещо и го оставиш за един месец, без да го четеш, без да го мислиш и след това седнеш да го четеш отново, не съм сигурен, че има такъв случай, в който няма нищо, което да не се промени, просто винаги има нещо, което да се преправи, винаги има какво да подобрява, винаги има какво да се редактира и така става по-добре. 

В този ред на мисли според вас отворени ли са българските автори към това да споделят творбите си с бета читатели? Нещо което е популярно на запад, но не съм сигурна, че в България още е разпространено, точно с такава цел да получат тази обективна и безпристрастна обратна връзка.

Не знам, искам да вярвам, че са. КАЗВАМ ГО С УГОВОРКАТА, ЧЕ ТУК говоря за градивна критика, а не да се опитаме да угодим на всички, защото това първо е невъзможно и второ е невъзможно. Така че тук не става дума да угодим на някого, тук става дума да ти дадат определени хора такава обратна връзка, която да е за добро, а не не ми харесва тоя герой промени му името, промени му косата, промени му действията, промени му диалога и т.н. Самоцелната промяна е достатъчно вредна и много често авторите сами си я правят, но когато критиката е градивна, когато ти кажат аз не мога да разбера, защо този герой постъпва по този начин, ти си длъжен като автор да го направиш достатъчно ясно, за да може да бъде разбрано и възприето от читателите. 

Да, абсолютно. В случай че споделим с някой творбата си и обратната връзка, която получим е – доскуча ми на петата страница, това какъв сигнал трябва да бъде за нас и какво трябва да предприемем?

Ако ми се случи на мен бих попитал този човек кое точно. Кое точно доскуча, къде не е добре. Разбира се никога не се разчита само на един човек, винаги се изпраща определен текст на различни хора, не само като бройка, но и като нагласа, като бекграунд, като вкус също. За да може да имаш по-голяма картина над това което си написал и затова първо     бих задал някои насочващи въпроси. И в последствие ако наистина се окаже че е така няма никакъв проблем да бъде подобрено това нещо за сметка на по-доброто качество, но това мнение трябва да дойде от много и различни хора. Защото ако дойде само от един – ти не го пишеш за един конкретен човек, ще си го напишеш на листче и ще му го дадеш. 

Има ли някаква насока към това как още в самото начало тази история да привлече вниманието?

Честно в литературата е малко сложно това нещо защото има много велики  книги, които започват по съвсем обикновен начин. По начин, по който първото изречение абсолютно нищо не ти казва за сюжет, герой и т.н., а същевременно още в средата на първата глава обаче се задават ясно големия конфликт  на целия сюжет, характеристиките на героите лека полека започват лека полека да се разкриват а покрай тях и конфликтите на героите, взаимоотношенията и тъй нататък. Тоест като насока може би началото трябва  да поставя ясно границите на света, в който се развива действието, границите на героите, желанието на героите, тяхната мотивация. Конфликтите между героите и така.

Като говорим за героите можете ли да споделиш нещо в този връзка, как изглежда образът на един увлекателен, запомнящ се герой?

Тук има две течения. Специално, това срещам в сценарното писане. Има хора, сценаристи на големи сериали на големи филми. Шонда раймс създателката на Анатомията на грей казва, че нейните герои не говорят като обикновени хора, защото те имат да казват важни послания и това си личи от сериала. Същевременно човек като Алън Соркин, който е един от най-добрите диалогисти във холивуд, той пък твърди, че героите трябва да си говорят като съвсем обикновени хора. И в този смисъл и двете течения са верни в контекста на световете, в които се прилагат и в този смисъл героите трябва да са верни на себе си. Дори и на човек да му е неудобно да го напише, например ако има герой простак, този човек няма да каже мътните да го вземат или по дяволите, защото простакът не говори така. Естествено, че той първо ще псува. Това са съвсем елементарни примерчета, но те дават хубав поглед върху вътрешния живот на героя и върху неговите действия, защото не е достатъчно да опишеш, че един герой е възпитан или невъзпитан, а действията са това, което наистина го изгражда за пред читателя. В този смисъл бих препоръчал една страхотна книга на американеца Блейк Снайдер , която се казва спасете котката , изключително полезен наръчник за това, как се изгражда герой. 

Тоест същността на героя е повече в детайлите и е важно да се обърне внимание на това. 

Но и дяволът е в детайлите, както има една поговорка, наред с това, с риск да се повторя, мотивацията е много важна – какво искам, какво ми пречи, какво трябва да направя, какво правя, какви са последствията, това са въпросите, които трябва да са абсолютно ясни, преди да започне да се описва героя, защото иначе рискува голямо оплитане в действие, сюжети, постъпки и накрая нищо не излиза. 

Би ли споделил и малко личен опит, от къде черпиш вдъхновение за твоите истории и герои?

Обикновено от себе си, от собствен опит, това което ми се е случвало на мен, това което се случва на мои приятели, познати, това което съм чувал в градския транспорт, някакъв диалог или в някакво заведение на съседната маса. Или неща, които се пишат по вестници, медии и т.н. Достатъчно е да попаднеш на нещо като сюжетче, на нещо като начало на една добра история и то това се усеща с времето. В един момент. Преди всичко нещата които ни се случват на нас са много често по интересни от това, което сме чели или някога ще прочетем. Нашият свят е обърнат към нас самите. Повечето от нас имаме достатъчно добри истории, които може да седнем и да разкажем.

Искам да се върнем на въпроса за обратната връзка от читателите, според теб подходящо ли е да дадеш творбата си на хора читатели, които са фенове на различен жанр от този, в който пишеш. Би ли била интересна такава гледна точка?

Винаги когато пиша го изпращам на едни и същи четирима петима души, които са безкрайно различни като характер, възраст, пол, вкусове за литература и всеки един от тях ще ми каже, ако нещо е хубаво или е боклук като литература, а вкуса оттам нататък играе някаква роля, но преди всичко знаеш, че този човек ще ти каже истината, няма да те хвали безропотно и общо взето не вярвам на хвалби, така че по-скоро гледам от гледна точка на доверие, различен вкус на хората, на които изпращам и стремежът към по-широк поглед.

Би ли искал да добавиш още нещо като съвет за съвсем прохождащите автори, на които тепърва им предстои да напишат първото си произведение.

Единственият съвет, който е имам е съвет, който са ми давали много, различни хора – много трябва да се чете, много, без четене няма писане. Всеки познава стария виц чукча писател, не читател, но това не е най-важното. Най-важното нещо на писането е четенето. Така че колкото се може повече, от там се развива и вкуса, от там се развива и речник, оттам се добиват и идеи и вдъхновение и всичко останало. 

Чудесен съвет наистина и лесно приложим

Надявам се!

Благодаря за приятните думи и се надявам да са били полезни и мотивиращи за тези които все още не са започнали да творят да започнат да го правят, а за останалите да усъвършенстват творенията си, така, че да си струват.

Успех на всички!