Птича песен

НЕМИСЛИМО

Сутрин като сутрин. Дрън-часовник, плисък на вода, хоп- кафенце, цврък-две яйца. А мислите ми се блъскат подобно на хора в трамвай №103. Главата ми е тенджера под налягане, където мозъкът ми се опитва да породи ум, който да възбуди силен мисловен процес. В очаквана стройна линейна форма. Нищо подобно: гламави мехурчета из кипяща вода, гламави мисли пукат… 

Съзнателно мисля докато се обличам, несъзнателно нямам отговори, докато щрак и заключвам вратата. Свъсено навън, не чак толкова у мен. Щото свъсено ми изглеждаше пардесюто, висящо на тялото ми, не пораждах отговори на мъчни въпроси. Душата ми цветна, ама тялото свежест и килограми губеше.

Мъж съм в средата на тридесетте, в кантора работещ. Хубавичък съм, но сам от липса на животоспасяващи решения. Как да изкарвам повече пари? Работех усърдно, а със спечеленото покривах нуждите на хладилника, колкото да не го изключа, изплащах апартамент, за събота вечер за по бира с приятели, понякога – кино, театър, книга или чифт гащи. Обувки по-рядко. Телевизор на изплащане и още сметки. Животът ми касов фиш стана. Безплатни ми останаха широката усмивка, синевата ясна в очите и вярата в доброто, навряна под висящо пардесю. Не може ли свят без пари? Няма ли друга обменна възможност на пазара? Уж сме умни, а друго не можахме да измислим. Или защото сме умни и за това го измислихме. Или шумят, или дрънкат… Как преди без тях е живяно? Заменяш стока, услуга… Ето, аз ще ти поправя вратата, ти ще ме нагостиш. Ще ти изчистя, ти хляб и консерва ще ми дадеш, делва за дреха, сапун за билки. Неразбиращо зло са пустите му пари. И от банката днеска ще звъннат…

Ей, така, блъскам неврони, вървейки към работа. Еко съм, кола нямам. Енергия сам произвеждам. Трансформирам негативното в положително. Патент за собствено творение. И така всяка сутрин си моделирам свят с мечти и без пари. Свят от мислимо-немислимо.

Мирисът на пекарната се виеше по главната улица още докато завих на нея. Хубаво кафе правеха. Топли кифлички си вземах за работа два пъти седмично, повече не можех да си позволя. Също и толкова пъти на обратно хляб с хрупкава коричка си купувах, еклер или шоколадова паста, които само като ги погледнеш и ти изкарват щурите пари от джобчето. Пусто-опустяло и батерията на телефона отказа. Късна есен с кратки мечти. Глъч на хора, може би със същите. Тропот, звук, релси. Слънцето блести за всички желания. Странно хубаво е в ранината. 

В пекарната нямаше никой. Пекарят, възрастен едър мъж с тежки мустаци и грейнали очи, нетърпеливо наблюдаваше вратата за клиенти. От аромат и топлина направо свят ми се зави. Душевен оазис на нещо раждащо и трайно имаше в тоя мирис.

    –  Добро утро!– поздравих учтиво.

    –  Радвам се, че не ни подмина, момко! Хубав ми е деня, като те видя весел, маята по-добре втасва – засмя се човекът. – Какво ще искаш днес?

    –  Както обикновено, кафе и две кифлички. Виж, сложи и една шоколадова паста в кутийка – смутено добавих– колежката има рожден ден, редно е, друго не мога да купя.

Човекът плесна с ръце и зашета повтаряйки си: „ ах, че чудесно!” Нареди на тезгяха хартиена чашка с черно кафе, кифличките увити и сладкото изкушение с панделка в кутийка. Лишавах себе си от десерт, но пък си струваше за ярката усмивка на момичето с русата плитка. Изкарах портмонето си да отброя единственото възможно средство за плащане. Пекарят протегна ръка и ме спря. Гледаше ме странно.

    –  Не! В никакъв случай! Нищо не се купува с пари! Плаща се само с Усмивка и с Благодарност. 

Онемях. Разтреперих се. Съществото ми се разтресе.

     – Жив и здрав да си човече! И ти, и цялата ти челяд! Нечувано добро! Добро само да ти се връща за добрините ти. Тройно! – направо не знаех, какво да кажа. Май хората по-често намират думи за ругатни, отколкото за благодарност. 

Взех кафето и подадената торбичка. Усмихнах се широко и през тезгяха сложих ръка на рамото на пекаря и рекох:

    – Поклон пред добротата ти! Благодаря ти! – и излязох.

Благостта човешка ме хвана неподготвен. Едно е да си мечтаеш, друго е да ти се случва. Кофти почваш да се чувстваш. Аз, малкият човек от големия град. Имаме ли очи, за да видим добродушните лица? 

Спрях се след пекарната и вдишвах пресният въздух, отпивах глътки щастие. Хората все тъй тихо си вървяха. Зяпах града с ъгловатите сгради и странни човешки изобретения. Невроните у мен танцуваха танц. Изцапах си ризата с кафе. Цъкнах с език. Клиентите ми забелязваха неизправностите по мен. Озърнах се. Бях пред ателието дето перяха бързо и без остатъчни петна. Бутнах се вътре. Слаба девойка прехвърляше топки с чаршафи. 

    –  Добро утро!– весело подаде тя очи над коша.

    –  Наистина е добро утрото – отвърнах приятелски. – Може ли бързо да почистите ризата ми, не ми е удобно, но малко време имам. „И малко пари” – си мислех.

    –  Веднага Господине. Щом така вежливо ме молите. Влезте,

влезте ето там, съблечете ризата и ми я подайте – посочи тя с глава и се завъртя да набута топките пране в устата на пералнята.

Взе ми ризата и през паравана дочух:

    –  Десетина минути, не повече.

Лошо е десет минути сам със себе си в пространство метър на метър. Какво ли не ти минава през главата. Изкопчваш из недрата едни такива простотии…

    –  Готови сме!– видях протегнатата ръка с ухаеща риза. Цяло чудо. Излязох наконтен, а тя все си ровеше сред камарите човешки потребности.

    –  Да ви платя.

Изправи се девойката и изтърва изживяваща времето си дреха.

    –  Как така да платите?! С какво?

    –  Имам пари, не се притеснявайте…

    –  Но тук се плаща само с Усмивка и с Благодарност – подпря се тя на пералнята. Изглеждаше по-шокирана и от мен.

    –  Моля?! – и после се усмихнах.– Не исках да ви обидя. Благодаря ви от сърце, че почистихте ризата ми. Благодаря ви!

Момичето се смири и то се усмихна.

     –  Откроявате се, хубав сте…

Ушите ми пламнаха над пардесюто. Таях симпатии към нея. Все я зяпах отвън. Ще я поканя някой ден…

Излязох още по-щастлив. Пропуснал ли съм нещо, докато съм спал? Светът днес е тъй различен.

Забързан се надпреварвах с тротоара. Без малко да подмина магазинчето за батерии. Нахълтах спешно вътре.

    –  Добро утро! – рекох по инерция, но не виждах никой.

    –  Добро утро – чу се глас иззад задното помещение. Отговорът се движеше с младежа с пъстра, заострена коса.

Изкарах телефона си с думите:

    –  Батерията не работи.

Сръчни тънки пръсти за секунди разглобиха връзката ми със света, поразровиха се из дребни чекмеджета, туп, щрак, так и телефонът ми бе върнат. А само бях премигнал. Един път.

    –  Ох, Благодаря ви! Безценен сте! Ама как бързо го оправихте! – рекох и се усмихнах широко.– Да ви платя.

    –   Но вие вече ми платихте Господине. Нали ми Благодарихте и се Усмихнахте.

Не вярвах нито на ушите си, нито на очите си. Ден от съвпадения? Неадекватен ли съм, валяк ли ме сгази, въздухът ли е лош? Днес какви са хората? Болест. Болест ще да е. Баба така би рекла. Объркан, отчаян в неразбирането си на немислимото, хукнах на улицата.

Гледах диагонално, перпендикулярно, вертикално, хоризонтално към минувачите и града, не разбирах различното. Опитах триизмерно, обхождащо и инстинктивно да почувствам странното днес. И видях. По улицата хората крачеха с Усмивки и си Благодаряха за щяло и нещяло.

Телефонът ми звънна. Работи вече. Доближих го плашливо до ухото си:

    –  Добро утро…

    –  Добро утро! От банката се обаждаме Господине – все нещо ще ми развали настроението, а гласът продължи. – Вижте, взе се решение и няма нужда да давате пари, за да изплащате жилището си. Не чух, Благодарихте ли ни? Не, не по телефона. Ще трябва на място да дойдете в най-близкия офис и лично да Благодарите. Апартаментът е ваш и на документи. Не, не, без плач. Плаща се само с Усмивка и Благодарност. Важи лице в лице.

Повтарях думи наум, че съм жив и случващото се не е луд ритъм на електронна игра… Мозъкът ми констатира фактите . И заподскачах високо наподобявайки кенгуру, и отвих гърлото си:

    –  Да, да, да! Добро утро, мили хора! Добро утро, свят!

Бях мъж в пардесю, с торбичка и чанта в ръка, скачащ и безумно щастлив… Идваше ми и да литна, но се спрях да мечтая, че току виж и съм полетял. Мечтите ми се сбъдваха. Ако се съберат добрите мисли на хората на земята и ги осъществят, какво ли още можеше да се случи? Сигурен бях, че да изчезнат парите  не бе само моя мечта. Може би и твоя, и твоя…

    –  Добро утро свят! Тук се плаща само с Усмивка и Благодарност!