Прозрение

от

Петър Петков

Отдавна прозрял съм какво не ми стига, 
какво ми тежи като камък в сърцето. 
Горчилката в мен, което повдига
и с щрихи тъга ми рисува лицето.

Налага се себе си сам да обичам 
и радост, и мъка сам да споделям. 
На връх недостъпен сякаш проличам,
на връх, който никой не ще да катери.

А просто изглеждат нещата в страни,
и лесно решение имало казват. 
“Ръка протегни, жена си вземи!” 
е тъй с лекота все ми показват. 

Но де е чувалът, пълен с жени, 
в който на сляпо с ръката да бръкна? 
И без да ѝ видя очите дори, 
в дома си доволен аз да замъкна. 

Коя ще е тази, която с охота,
по мене ще тръгне, без да ме знае,
дали съм Валхала, или Голгота,
дали съм началото, или съм края? 

За мен любовта е просто химера,
за моите рими е вдъхновение. 
Сродна душа когато намеря,
тогава ще имам и явно прозрение.