Любовни стихове – подбрана селекция

Обичате ли да четете любовни романи, а любовни стихотворения? А питали ли сте се какво е любовта? Лично аз безброй пъти. Целият ни живот се върти около нея. Благодарение на любовта се раждаме и прераждаме. Но на въпросът какво е съществуват близо шест милиарда различни отговора. И всеки един от тях е правилен. Без съмнение най-точните описания на най-великото чувство откриваме в поезията за любовта, която по мое мнение е божествена любов, облечена в думи. Подбрала съм стихове за щастието и любовта на велики български и световни поети. Може би лиричните прозрения ще ви дадат търсените отговори, а може би ще ви подтикнат да се впуснете в нови търсения из дебрите на човешката душа. Всеки поет и всяка поетеса не биха могли да сътворят любовна лирика без обекта на своите чувства. Нека се потопим дълбоко в пътешествието наречено любовна поезия.Започваме любовно-поетичното четене със любовни стихове за нея. Вечната муза. Жената. И понеже любовта винаги е взаимна ще продължим с избора ми на любовни стихотворения за него – Негово величество любимият мъж. Ще разгледаме произведения както на български класици, така и на новите, съвременни български поети. Разбира се ще отправим поглед и към световната класика.

Красиви стихове за любовта от българските класици

Първото име, което ще спомена, е на една от най-великите личности в българската история. Многоликия Пейо Яворов. Тук ще премина директно към неговите творби, тъй като следващата статия ще бъде посветена изцяло на неговото творчество. 

Любовният живот на символиста-революционер е доста коментирана тема. Той е поетът с трите музи. Един от по-малко рецитираните любовни стихове за Нея – една от тях, или може би някоя безизвестна красавица, пленила нежната душа на поета. 

ВЪЗХОЖДА ТЯ

Възхожда тя и грей — звезда на моя блян несвесен,
но копнея аз за светлина,
че тя е призрак нетелесен —
и една
сънувана, ала непрозвучала песен.

Сто тела, които доближавах и презрях,
на миналото сенки безпокойни,
гледайте звездите, вижте я сред тях, —
елате, жрици на желанията знойни,
и простете моя грях!

Възхожда тя, но вие сте жестоко отмъстени,
че очите ми са в нея приковани, аз ревнувам нейните лъчи.
в безкрая устремени:
нейното мълчание звучи
бог знае где — за херувимите пленени.

1910

В българския език съществителното любов е в женски род. Навярно това не е съвпадение. По начало любовта е непредвидима, непостоянна. Тя е грижа, дом и същевременно свобода и всеобхватност. Тя е вечна и свята.

Нека се насладим на няколко нежни произведения на майсторки на словото. Любовни стихове за Него. Единственият. Любим.

ЛЮБОВ
От стихосбирката "Омагьосана душа"

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?

А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!

Елисавета Любомирова Белчева (Елисавета Багряна) (1893-1991) е една от първите дами на българската литературна сцена. Творчеството ѝ е изтъкано от виталност, свободолюбие и неподправена женственост. Лирическата ѝ героиня е модерна и непокорна жена, която руши предразсъдъците, но същевременно пази и помни корените си. Едни от най-известните ѝ стихосбирки са “Вечната и святата”,” Звезда на моряка”,” Сърце човешко”. Нейни любовни стихотворения са преведени на над 30 езика.  На кого е посветено стихотворението “Любов”  можем само да гадаем. А и това е незначителна подробност. Сигурно е, че това е едно красиво словоизлияние на влюбената лирическа героиня, която е решена да отпътува със своя любим.

Какво е да обичаш? Обичащият човек е красив, непоколебим, безстрашен, готов да извърви и най-трудния път – в поредния любовен стих за Него.

ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.
Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

1961

Блага Димитрова (1922- 2003) е писателка, поетеса, литературен критик и преводач. Тя безспорно е майстор на словото. В творчеството си тя изследва любовта от философска гледна точка и прави задълбочен анализ на човешките взаимоотношения. Едни от най-известните ѝ романи са ‘’Лавина’’, ‘’Пътуване към себе се’’, ‘’Отклонение’’ (много любим мой). Сред стихосбирките: ‘’Глас’’, ‘’Лабиринт’’. Превежда автори от полски, руски, сръбски, а също и скандинавски и антични автори.

НИЕ-ТУКА

И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.
„Не се ли вижда още?“ А пред мен,
поднел мъждива свещ, отвърна ти — мъжът:
„Не виждам нийде път, и аз съм заблуден“.
И питах тихо аз — без стон, без вик, едвам:
„Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!“

Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.
Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка…
Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.
Не чаках и ответ — а все вървим така…
И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана — мъжът.

И търсим се до днес от векове сами…
Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!
И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.

Люба Тодорова Ганчева, известна с прозвището си Яна Язова (1912-1974), е интересна фигура в българската литература. Нейният талант остава пренебрегнат поради това, че тя не се съгласява да избере социалистическия реализъм като стил на писане. Любовният живот на писателката винаги е бил обсъждана тема. Подобно на Яворов, като че ли и при нея сякаш на моменти на личният живот се отделя по-голямо внимание, отколкото на творчеството. А нейните творби определено заслужават внимание. Сред най-известните попадат “Левски”, “Бенковски”, “Шипка”, “Александър Македонски”, “Соления залив”. Сред стихосбирките “Язове”, “Бунт”. Тя пише също детска литература и превежда от немски и украински.

Следващото от поредицата нежни и красиви стихотве за любовта е написано от поета маринист Христо Фотев. Повече за него може да откриете в 9 стихотворения за морето по света и у нас.

Понякога по-много се обичахме...

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво

забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
Хубаво.

И толкова далечно - като теб.

Немислимо е да говорим за любовна поезия, без да цитираме някои от дълбоко докосващите любовни стихотворения за Нея на Дамян Дамянов. Безспорно се нарежда в класацията на най-добрите български поети на 20-ти век. Повече за неговата борбена личност и проникновено творчество очаквайте скоро.

А сега нека се запознаем с неговата муза с главно ‘’M’’.

"М"

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името й все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.

И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:

"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.

Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото,
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.

1971

Любовна поезия от чуждестранни поети

Като за начало нека се насладим на прекрасната любовна поезия на Робърт Бърнс, националния поет на Шотландия, избран за най-великият шотландец, един от основоположниците на Романтизма и безспорно един от най-великите англоезични творци. Неговите красиви стихотве за любовта се рецитират в цял свят. “Старата любов” например е част от саундтрака на 170 холивудски продукции. Шотландското правителство е поръчало създаване на мобилно приложение, включващо над 500 негови стихотворения и поеми.

ДЕВОЙКАТА, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛОТО
превод: Владимир Свинтила

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело —
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и „лека нощ“ ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница — така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
„О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави.“

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
„О, ти, опропасти ме ти“ —
ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,
очите, пълни със тъга,
и казах: „Тия две ръце
ще ми постилат отсега.“

Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през тоя ден.
Сама по хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.

1795

Това любовно стихотворение за Нея има подчертано еротичен характер, имайки предвид епохата, в която е писано. Разказва за сладостта на първата среща, рисува любовта като тръпка, миг щастие, който оставя печат за цял живот.

Прочетете още:
Подбрани стихотворения за морето

Продължаваме с друго от завладяващите стихотворения за любовта от епохата на Романтизма, чийто автор е Джон Кийтс, английски поет. Приживе съдбата е неблагосклонна към него – остава сирак в ранна възраст, не се радва на успех, умира от туберкулоза на 25 години. Дълги години след смъртта си бива признат за един от  най-великите романтици дал приноса си за любовната поезия такава каквато я познаваме днес.

ОДА ЗА ФАНИ
превод: Кръстьо Станишев

Природо-лекар! Да кърви духът!
Сърцето облекчи от гласове,
хвърли ме на олтара — в мойта гръд
да стихне приливът от стихове.

Природо! Тема, тема дай ми ти,
        сънят ми пак да полети.
Аз идвам, аз те виждам тук, пред мен.
Не вдигай длан във въздуха смразен.

2
Любов, най-сладък дом на моя страх
на радост и надежда, и печал!
Ще донесеш ти в идващия мрак
        усмивката на сладостта,
        брилянтна като утринта.

С очи смирени, грабващи без жал,
        изгубени в учуден час,
        се вглеждам аз, се вглеждам аз.

3
Кой с алчен поглед моя пир отне?
В какво се втренчва бялата луна?
О, тия длани запази поне!
        Любовен огън ще пламти,
        ала към мен моли се ти,
сърцето твое да люлей вълна.
        Ах, пулса бърз и вдъхновен
        смиляващо спаси за мен!

4
Любов, спаси го, сякаш дъх звънлив
и сластен образ в топлия простор,
венец танцуващ сред поток пенлив.
        Бъди като априлски ден
        усмихнат, сумрачен, студен,
спокойна лилия във скромен двор!
        О, небеса, подир това
        ще грее юнска синева!

5
Нима туй, Фани, са лъжи?
Прозрачна длан на бялата си гръд —
сърцето дето бие — ти сложи!
        Но не жена — сега бъди
        перце сред морските води,
от всеки вятър люшкано без път,
        глухарче и тичинков прах,
несигурни във полета си плах.

6
Аз знам това, отчаян, че го знам.
Сърцето ми трепти, сладка Фани;
когато си далеч, то скита там
        или пък пази тоя дом
        на скръб и незаглъхващ стон.
Любов самотна с болки и терзания!
        Свободен ти ме запази
        от тъмна ревност и сълзи!

7
Ако духа ми покорен скъпиш
пред вехнещата гордост на мига,
любовния ми взор не ще смрачиш.

        Или пък грубо разчупи
        светия хляб, за да блести
цветецът, недокоснат досега.
        Ако ли не — да се склопят
        очите ми за сетен път!

1819

Този любовен стих за жена е посветен на Франсиз Линдън (Фани), муза и годеница на поета. Среща я след смъртта на брат си, докато пребивава в Хампстед. Голяма част от творчеството му е вдъхновено от нейната личност (“Ода за славея’’, ‘’Навечерието на Св. Агнеса”). Връзката им среща множество препятствия, едно от които е нестабилното финансово състояние на поета. Любовта им завършва трагично с неговата ранна смърт. Самоличността на Фани бива разкрита седем години след нейната смърт, когато децата ѝ публикуват любовните писма, писани за нея от Джон Кийтс.

В лириката любовта и смъртта често са непосредствени синоними. Смърт от любов,  любов за която си заслужава да умреш или пък смъртта като препятствие за любовта, не е ли това в основата на всяка любовна поезия?

Следващата любовна поема с женско име е трагичен разказ за загубата на възлюбената и страданието на лирическия герой. Нейн автор е Едгар Алан По, американски автор, считан за основоположник на разказа като литературна форма. Освен писател и поет, той е и критик. Литературните му теории стават популярни и в САЩ, и в Европа.

АНАБЕЛ ЛИ
превод: Явор Димитров

Отдавна, преди много, тъй много лета,
в едно царство в приморски земи,
девойка живя, нека знаете това,
тя казваше се Анабел Ли.
Живя там тази девойка с мисъл една —
с любов вечна мене да дари.
Дете бе още тя, дете също бях аз
в това царство в приморски земи,
но обичахме се с обич дивна тогаз —
аз и моята Анабел Ли.
Заради таз обич серафими над нас
пожелаха ни с чувства най-зли.
И стана така, че преди много лета,
в това царство, обвито в мъгли,
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
той мойта Анабел Ли уби.
Дойдоха роднини знатни, чули вестта,
и отнеха я от мен, уви.
Те във гроба скриха навеки паметта
в това царство на морски мъгли.
Ангели в рая, не познали любовта,
да завиждат способни били.
Да, аз знам: затова — знаят всички сега
в това царство в приморски земи —
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
уби той мойта Анабел Ли.
О, как силна беше обичта ни тогаз!
Нечувана по тези земи!
Така други не биха могли.
И нито ангелите райски в този час,
нито земните демони зли,
ще разделят нашите души.
Ах, моя свидна Анабел Ли!
Щом изгрее луна, все бленувам с тъга
за прекрасната Анабел Ли
и живея с мечта за таз нежна снага
на богинята Анабел Ли.

1849

Любовната поема с готически елементи е едно от последните произведения на Едгар Алан По. Критиците не са единодушни по въпроса за идентичността на Анабел Ли. Възможно е да олицетворява обичаните от него жени, които е изгубил: неговата майка, мащеха и съпруга. И трите умират от туберкулоза. Неслучайно фигурата на умираща девойка присъства в голяма част от творчеството му. Една от хипотезите е, че авторът се е вдъхновил от местна легенда за невъзможната любов между млад моряк и момиче, болно от туберкулоза. Реална или измислена, Анабел Ли остава безсмъртна благодарение на силно въздействащото произведение.

Любовта е многолика. Понякога е бурна, разрушителна, равносилна на смърт. Понякога е спокойна и ритмична като ромона на планинска река. Чистата любов носи хармония, усещане за пълнота и ни кара да се наслаждаваме на сегашния миг.

В следващото стихотворение за любовта литературният титан  Фернандо Песоа (националния поет на Португалия), в частност неговия хетероним Рикардо Рийс, ни показва имено това лице на любовта. Не глуповато наивната, а осъзнатата обич, която носи мир на душата и дава по-дълбок нюанс на поезията за любовта. 

ЛИДИЯ
Превод: Румен Стоянов

Седни до мене, Лидия, тук - край реката.
Спокойно да погледаме и проумеем:
тече животът, а ръце не сме преплели.
Ръцете си да преплетем.

И, възрастни деца, да мислим, че животът
не спира, всичко взима и не се завръща,
отвъд моретата достига, до Съдбата,
отвъд самите богове.

Да разплетем ръце, защо да се тревожим?
С наслада или не, течем като реката.
Да съумеем да отминем мълчаливо
и без голям, излишен смут.

Без всичко туй: любов, омраза, страст гръмовна,
без завист, от която втренчват се очите,
без страхове - и с тях реката пак би текла
към тъй далечното море.

Да се обичаме спокойно и да знаем,
че можем да се впуснем в ласки и целувки,
но по е мъдро да останем край реката,
за да я чуем как тече.

Да наберем цветя и с тях да се накичим,
от аромата им мигът да стане нежен -
мигът, когато с теб не вярваме във нищо -
езичници с невинен блян.

Ако била си сянка, после ще си спомниш
за мене, без да те боли и без да страдаш,
защото не преплетохме ръце във ласка,
а бяхме само две деца.

Ако пред мрачния лодкар застанеш първа,
без болка винаги за тебе ще си спомням.
По-мила ще си в спомена ми: край реката,
езичница с цветя в скръбта.

1914

Коя е Лидия? Вероятно е имагинерен персонаж, любимата на Рикардо Рейс. Тук следва да дам пояснение: гениалният португалският поет модернист Фернандо Песоа не пише само от свое име, а от различни псевдоними, които самият той определя като хетероними. Най-известните хетероними на Песоа са Алберто Каейро, Рикардо Рейс и Алваро де Кампос. Всеки от тях има обособен стил на писане и следва собствена философия. Освен поет, Песоа е и публицист, литературен критик, превежда и пише на английски език. Сред най-известните му книги са ‘’Послание’’, ‘’Книга на безпокойството’’ и ‘’Пазачът на стада’’.

И още един красив стих за любовта…

Завършваме литературния прочит на обаятелните стихотворения за любовта с произведение на френския поет-дадаист Пол Елюар (Йожен Емил Пол Гриндел). Явява се на фронта по време на Първата Световна Война, през 1936 се обявява против франкското движение в Испания. Сред най-известните му произведения са  “Животните и техните хора, хората и техните животни” (1920) и “Примери”,  “Град на скръбта”, “Самия живот”, сборниците “Отворена книга 1, 2”, сборника “Лицето на всеобщия мир”, издаден заедно с Пабло Пикасо, “По долните склонове”. Лириката му се поделя на гражданска и любовна. Разбира се, статията предполага да обърнем внимание на любовната. Нека се потопим в спиращото дъха обяснение в любов на френския поет.

ОБИЧАМ ТЕ
превод: Кирил Кадийски

Обичам те за всичките жени които не познавам
Обичам те за всички времена в които аз не съм живял
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл
И за топящия се сняг за първите цветя напролет
За животинките които от хората не се изобщо плашат

Обичам те за да обичам
Обичам те за всичките жени които не обичам

В кого да се огледам ако не в самата теб не се и виждам
Без теб не виждам нищо аз пустиня безпределна само
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава
 

Обичам те за твойта мъдрост мъдростта която не познавам
Обичам те за твойто здраве
Обичам те напук на всичките илюзии
И за безсмъртното сърце което сам не притежавам
О ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце с което аз съм пак начело
Уверен в себе си

(„Антология на френската любовна лирика”)

Габриел Гарсия Маркес е написал ‘’Животът е по-необятен от смъртта’’. Аз бих си позволила до го перифразирам, казвайки, че любовта е по-необятна и от живота и от смъртта. Нека обичаме. Да го казваме и показваме, било то с думи, красиви стихове за щастието и любовта или с ежедневни малки жестове.

Стихотворения за любовта от съвременни български поети

Любовта не е абстракция. Тя е част от нашето ежедневие. За жалост често забравяме да кажем на близките си колко ги обичаме. Колко е важно да изричаме думите „Обичам те”, ни припомня изгряващата българска поетеса Евгения Михалска. Следващото от поредицата любовни стихотворения е част от дебютната ѝ стихосбирка „Домът на феите”. Освен поетеса, тя е и художник. Нейната книга може да закупите директно от платформата Самоиздател. Книгата представлява съчетание от изящни багри и магични слова, които ще ви стоплят сърцето и ще ви дарят с вдъхновение и надежда. А повече за авторката и нейното творчество може да откриете на фейсбук страницата ѝ.

ДНЕС КАЗАХ ЛИ ТИ ...

Днес казах ли ти колко те обичам?
Разбуждам се, а ти си мойта първа мисъл.
Пробужда се дълбоката ми нежност
и обещава денят да е ефирен.

Към слънцето лицето си обърнах,
оставих се лъчите да ме галят,
а вятърът разроши ми косите,
тъй, сякаш ти го бе направил.

Облачета кипрят се на хоризонта,
чудни краски пъстрят ранината,
спряла взор във висините сини
потънах, като в погледа ти топъл.

Птича песен оглася простора,
изпълва се с радост сърцето,
като че чувам гласа ти гальовен,
който докосва и милва ме нежно.

Следващата млада поетеса, с която ще ви запознаем е Десислава Дечева. Родена през 1994г. в град Пловдив, Десислава Дечева завършва средното си образование в родния си град, и след това висше във Великобритания. Пише поезия от дете, първо на български, след това и на английски, но публикува дебютната си стихосбирка едва през 2020 година в памет на нейн близък. Стихосбирката “Спомен” е публикувана на български език, в България, през Март 2020 година, по случай едногодишния помен на Димитър Кантарев. Стихосбирката представлява неизпратено писмо и излети по редовете чувства. “Спомен” също може да намерите в онлайн книжарницата с кауза на Самоиздател.  Планове за втора стихосбирка са вече действителност с надеждата тя да е също толкова пленяваща, колкото първата.

С теб

Като цвят си нежен,
като цвете.
Като моя най-прекрасна дарба си.
Ела!

Като мен си дързък,
като двама,
дето седнали са някъде в нощта.

Като слънце,
като дом – уютен,
като най-удобна за обичане душа.

Като път си ти – безкраен.
И съм още с теб – дори сама.

Ивелина Недева е вече позната на редовните читатели на Самоиздател с нейната дебютна стихосбирка “Буря” и публикациите ѝ в секцията лично творчество. За тези от вас, които за първи път се докосват до нейните творби, ще кажем само, че поезията на Ивелина е “Красива и нежна, изпълнена с тъга и болка, копнеж и търсене, изразяваща бушуващите емоции и борбата с житейските неволи, преплетени с копнежа по любовта и търсенето на щастието.”

УТРО
Събудих се, някой галеше ме по косата,
усещах близо слаба топлина,
погалването тръгна към ръката.
Прекрасен изгрев срещащ се с деня!
 
Не смеех да помръдна, да потрепна,
със утрото избягва и сънят.
Мила дума някой ми прошепна,
дълбоко в мене пламъци горят.
 
Нека тази сутрин да забави
времето от идващия ден.
Сърцето има нужда да забрави,
радва се на миг успокоен.

Нови хора, нови запознанства,
търсиш нещо малко сред всичките тълпи,
но намираш само празни думи и лъжи.

14-ти февруари - ден, като всички други дни,
спомени, случки, алкохол и сълзи.

Влюбени и заблудени навън се лутат сред тълпите,
а до мен един прозорец от лявата страна стои
и чаша вино в дясната крещи.

Ще търся обич в синята зора
дори това да бъде път безкраен.
Без теб сърцето тъне в нищета,
ако сме близки, близък е и раят.

Ще търся теб, голямата любов
дори с години ти да си ми чужда,
прегръщаш ме - живот за мене нов,
милувките са нежната ми нужда.

Ще търся теб, и няма да се спра,
защото да живееш е да обичаш.
Ще вярвам вечно в нас и любота,
щом без теб съм, нямам нищо.

Отдавна прозрял съм какво не ми стига, 
какво ми тежи като камък в сърцето. 
Горчилката в мен, което повдига
и с щрихи тъга ми рисува лицето.

Налага се себе си сам да обичам 
и радост, и мъка сам да споделям. 
На връх недостъпен сякаш проличам,
на връх, който никой не ще да катери.

А просто изглеждат нещата в страни,
и лесно решение имало казват. 
“Ръка протегни, жена си вземи!” 
е тъй с лекота все ми показват. 

Но де е чувалът, пълен с жени, 
в който на сляпо с ръката да бръкна? 
И без да ѝ видя очите дори, 
в дома си доволен аз да замъкна. 

Коя ще е тази, която с охота,
по мене ще тръгне, без да ме знае,
дали съм Валхала, или Голгота,
дали съм началото, или съм края? 

За мен любовта е просто химера,
за моите рими е вдъхновение. 
Сродна душа когато намеря,
тогава ще имам и явно прозрение. 

Стъпка 1:
Влезте във вашия профил в Самоиздател или се регистрирайте ако нямате все още авторски профил.

Стъпка 2:
Върнете се на тази страница след като вече сте “логнати” в профила си и ще видите форма за попълване. *Ако не виждате формата след като сте влезли в профила си – презаредете страницата.

Стъпка 3:
В полето “теми” поставете: Любовни стихове

Стихът ви ще бъде публикуван след одобрение от редактор и ще се появи на тази страница. Ако искате да публикувате втори, попълнете формата отново.

Please log in to submit content!

Нови хора, нови запознанства,
търсиш нещо малко сред всичките тълпи,
но намираш само празни думи и лъжи.

14-ти февруари - ден, като всички други дни,
спомени, случки, алкохол и сълзи.

Влюбени и заблудени навън се лутат сред тълпите,
а до мен един прозорец от лявата страна стои
и чаша вино в дясната крещи.

Ще търся обич в синята зора
дори това да бъде път безкраен.
Без теб сърцето тъне в нищета,
ако сме близки, близък е и раят.

Ще търся теб, голямата любов
дори с години ти да си ми чужда,
прегръщаш ме - живот за мене нов,
милувките са нежната ми нужда.

Ще търся теб, и няма да се спра,
защото да живееш е да обичаш.
Ще вярвам вечно в нас и любота,
щом без теб съм, нямам нищо.

Отдавна прозрял съм какво не ми стига, 
какво ми тежи като камък в сърцето. 
Горчилката в мен, което повдига
и с щрихи тъга ми рисува лицето.

Налага се себе си сам да обичам 
и радост, и мъка сам да споделям. 
На връх недостъпен сякаш проличам,
на връх, който никой не ще да катери.

А просто изглеждат нещата в страни,
и лесно решение имало казват. 
“Ръка протегни, жена си вземи!” 
е тъй с лекота все ми показват. 

Но де е чувалът, пълен с жени, 
в който на сляпо с ръката да бръкна? 
И без да ѝ видя очите дори, 
в дома си доволен аз да замъкна. 

Коя ще е тази, която с охота,
по мене ще тръгне, без да ме знае,
дали съм Валхала, или Голгота,
дали съм началото, или съм края? 

За мен любовта е просто химера,
за моите рими е вдъхновение. 
Сродна душа когато намеря,
тогава ще имам и явно прозрение.