Дива река

Мелодията взривяваше сетивата ми. Заради нея се оказах сред обширната земя на Перу. Пясъчна, скалиста, зелена, с проснато синьо покривало над нея, земя, приютила разказващи мистични хора за себе си чрез поглед, музика и танци. Усещането, че древните предания са във въздуха край теб. Не исках сравнения, но те отключваха истинското ми аз и през открехнатата врата в мен искаше да излезе и да се втурне по широкия друм.

Тинята образувана от монотонния модерен живот, затлачваше годините на много мои приятели. И мъжът ми бе затлачен там. При него тинята бе стигнала току до под брадичката му, чудех се, как все още диша. При мен си беше до глезените. Усетя ли, че се качва по-нагоре и спешно я отъргвах  от кожата си. Спешно тръгвах в някоя посока. Лудото момиче, привидно приспано за пред мъжа си, още бе търсещо за света край себе си. Като луда река, копнееща за нови брегове. Да ме измият, пречистят и ме направят грешница. Музиката и танцуването си бяха част от моята греховност. Те ме отнасяха по екзотични и позабравени места. Не топ дестинация и перфектна организация от реклама, не исках екскурзовод да ми казва, какво да виждам и чувам. Пътувах сама, опознавайки истинската същност на един различен свят от моя. Шарен и бърз, срещу бавността от тежината на еднообразието. Самобитността у хората, взаимната им връзка с природата и простичките човешки неща, те чертаеха маршрута ми. Вълнувах се с чистотата на дете пред идващото неизвестно и се потапях в един вълшебен свят, където чувствата имаха друго измерение. Където равновесието  действаше като изцеление.

Туристи вървяха зад мен по равното било. Не бързах, исках да попия картината пред мен. Прекрачих и седнах на камъка пред високия парапет. Свих колене и кръстосах глезени. Духащият вятър пое огнената коса, сякаш я отмъкна и тя се понесе разпиляна край белите ми рамене, нагоре и надолу по гърба. Гледката напред в ниското бе плетеница от цветове и слънца. Тя самата беше перфектно гладка, преплетена в магичните цветове на дъгата, косата ми добавяше  оранжевите платна, разстлани сред зеленината на Сентръл Парк, цветовете летяха към небето, сякаш Кристо Явашев ги бе сложил там. Моят оранжев цвят.  Дръзнах да бъда част от пейзажа, да се слея с камъка, парапета и небосвода. Красивото и дръзкото в мен даваше див повик и тихо преклонение. Докосваш ме и изгаряш завинаги. Чувах музиката на Индианеца. Носеше се с вятъра и хармонията от херцове ми докарваше безвремието. Не мислиш, а само чувстваш. Обърнах се рязко, грабнах раницата си и поех по бялата пътека откъдето идваше музика.  Сред зеленината на хълмовете, до камъните, го видях. Виждах здравото узряло тяло на Индианеца. Хипнотизирана от плавните къси движения на тялото, направих завой и спрях пред него. Въздействащата музика ме блъсна в гърдите.

Той не ме виждаше. Живееше в ритъма на краката си, съпътстващи пан флейтата. Въздухът идващ от голите гърди под отворения елек, изтръгваше най-нежния звук на инструмента, Индианецът притваряше черни очи и дребни линийки събираха веждите му като изблик на дълбоко страдание. Исках тази музика само за себе си. И него също. На зеления фон на природата смуглото лице се обграждаше от катранена права коса, спускаща се нежно по жълтия цвят на елека и стигаща до началото на белия ленен панталон. Босите ходила извършваха свещени  действия в едно с мелодията, гъвкавото тяло завихряше земна и неземна енергия, от тревата отскачаше на камък, размяташе коси между разперените си ръце и призоваваше духа на предците си. Погледнах нагоре с неговия поглед. Над нас кръжеше сянката на Кондора, призован от звуците на вълшебната флейта и дрънкането на нанизани миди, висящи от китката му. Сякаш  наблюдавах движения на пантера, пред очите ми той се превръщаше в различни тотемни животни и отправяше призиви чрез звуци към четирите посоки на света. В него бе влязла сила, дадена му от небесните богове и майката- земя. Усещах свръхестествена вихрушка край себе си, непокорно сърцето ми не биеше, а сякаш хленчеше, музиката разкъсваше дрехите ми и исках да остана тук завинаги.

Разбирах сега значението на думите, че във всеки има сила, но малко умеят да я съберат и използват. Не бях виждала въздействието на такава човешка сила, наелектризираното пространство можеше да се докосне, гореше ме отвсякъде. Единствено аз бях свърнала от пътеката, туристите заглъхваха в далечината. Красивият мъж свиреше само за мен и ме свързваше по невидими пътища с предците си, с вярванията си, предаваше ми извечната връзка с природата. Легнах на тревата за да изчерпя тайнствата и размотавах кълбата от чувства в мен. Сексапилната сила на Индианеца призоваваше въображението ми. Душата, тялото ми искаха да бъдат обладани, както никога до сега. Звуците от различните инструменти се сменяха, редяха картини в ума ми, ето, ромон на вода, вълнението на вятъра спуснал се над високите била, дърветата разбудени си шепнеха, дъжд капещ като сълзи, през погледа на орела видях нагънатата красива земя и птички сякаш излитаха от ръцете на свирещия. Усещах как тези силни разголени ръце покриват тялото ми със същата страст, с която стискаха флейтата, исках целувки, от тези вълнуващи устни, издухващи въздуха и даващи живот, исках екзалтираното лице да се надвеси над мен и с горещи пръсти да погали буйната ми коса. Исках да потуши пламъка в мен. Изгарях от желание. От искане… Виждах картината, само аз и той, на тайно място. Сред зеленина, отгоре–  падаща вода на бели облаци в кристален вир, а той, гол до кръста, белият панталон се полюшва с призив, мъжкият му бицепс разлюлява цветни ленти, косата мокра в ритъм хвърля пръски, в екстаза си, той вижда само мен. Мечтае с мен и върху мен. Рисува и създава звуци.  Видях как се съединява духовната със сексуалната му мощ. Пресягам се и отключвам с пръсти желано копче… и ето, той сега ще бъде мой.

Придърпах бавно здравото му тяло, положи флейтата до моята глава, целувките горяха, въглени на моята уста, герданът с орлови нокти забиваха се ниско, право в гръдта и черни пагубни очи ме пареха… изхвърляха от мен душевната борба. Борбата беше в мен, но той спечели битката, раздираше ме в танца на страстта, разпаряше ме като жертвено животно, гореше ме с дъхът си на предците, поливаше ме с извечната вода. Насита нямахме във врящата енергия, енергия от Майката-земя, Кондора сянка ни направи, прегърна огнените ни тела. Летяхме с него, виждахме през него, колко е красива любовта… Изтривах сълзи от душевно обладаване, наситих сетивата в крясък и избухнах  като неспирна река. Сега разбрах, какво е обладаване под здравите бедра със смугла кожа. Трепереща, разкъсана, с вина и без вина. Огньове с мен ще отнеса от допира на Индианеца край пръските с вода. Почтена и смирена не съм била като тиха вода, но се превърнах в бързей, в дива, в бясна река. С разкъсани дрехи, и бистра и кална, пречистена и грешна, аз и вода си променихме цвета. В Перу, сред тишина и звуци, прозрях греховността. Танцувахме в друго измерение, полюшвахме разголени бедра, до късно под небето звездопадно, получих мълчаливо посвещение, с привързани конци на лявата ръка. Едно човешко, диво единение, завинаги със себе си ще отнеса…

Отворих очи. Картината беше толкова ярка, че тялото ми страдаше в болка. Видях чашата с кафе пред себе си, там още бягаше голият Индианец.

– Скъпа, има ли още кафе?– дочух глас зад мен.

Върнах летящата си душа в реалността. Мъжът ми, тинята, пред мен…

– И забравих да ти кажа, цветните конци на ръката ти много ти отиват… не ги сваляй.

Стреснах се. Вгледах се в шарената плетеница завързана над лакътя. Индианецът ме чакаше пак там, край бързата вода, с разперени ръце ми пращаше Кондора…

Кей Джей Би