Непоискан завет

Речник:
Хламида – наметало
Гласник – език
Курил – калъп, шаблон
Скудолетие – кратък живот
Кесар – висш сановник, роднина на император човек дясна ръка
Големян – началник
Балван – много голям камък
Керал – зимник, килер
Навъсак – намръщен, навъсен човек
Нафраскан – преял човек
Парагон – образец за съвършенство
Абие – тутакси, веднага
Сборувам – говоря, думам
Пенджери – очила
Изполица – договор между собственик и работник/ наемодател- наемател/ относно земеделски земи
Врюг – заедно

Канът изкачваше стълбите към нов палат. Достолепие излъчваше тая едра фигура в заплашителната си
спускаща се дреха. Боляри от знатни родове подчертаваха своята мощ редом да Кана. Най- отбрана свита
идеше. Отпреде им вратите зейнаха и Канът пристъпи в ослепително преддверие.

– Чакат ли ме държавните мъже?
– Чакат ви Ювигий, Велик сред Великите!– поклониха се двама лакеи посрещачи.
– Не одобрявам маскарад притулен около думи лъжливи добре подбрани. Де е пътят към главната зала?
– Сам ще стигна до нея!– рече Канът с поглед железен и непреклонен.

С ръка, угърчените лица показаха вратите в дъното. Дрехата му ги помете с енергия без да забавя ход.
Напреде му, белналите се врати, нему черно му се видеше. Черни души се отглеждаха зад нея. Словесна битка го
чакаше, тежка и с исторически корени. Зад делението държавниците трепереха. Знаеха кой идва, често го
споменуваха в общи речи, но ни го бяха канили, нито искаха да го срещнат. Кога срещнеш идола си и той ти се
изтъпани, страшнината си идеше на място.

Величествените двери се разтвориха пред височайшите гости. Държавните мъже, управниците на нова
България станаха прави. Гора от черни костюми от известни марки шивачи се приведоха напред в знак на
почит.

– Дошъл съм да ви рекъ, що имам да ви рекъ- поздрави с присъщата си твърдост Канът.
– Къде ми е тронът?

Разместиха се костюмите и сториха пътека, в края ѝ, на две стъпала се виждаше тронът. Канът намести
царската си хламида и седна, наобиколен безмълвно от царските родове.

– Вие, управниците на нова България нямате право да седите в мое присъствие! – започна той с назряла
острота.

Ръката му стискаше царския жезъл, болката в очите оцветяваше пръстите му в зелено, светлина отразяваше
царският пръстен с емблемата на рода Дуло и го материализираше огромен на мраморния под. Картината
всяваше телесно сковаване. Не се видеха умивалки, безведрие беше. С наядени души и лица държавните мъже се
подготвиха да слушат, вероятно и да се отбраняват.

– Силата на думите. Туй четмо и писмо що ви завещахме– сянка се хвърли на лицето на Владетеля,
опита да смекчи тона, върна мислите си, когато думите му ковяха вековна историята.
– Преди челяк да се научи да пише, първо дума, учи се на слово, на гласник. Изреканото ехти през вековете.
Българският Цар, пример и обединител на народа си, никога не е лъгал. Щото лъжата ще му разклати
трона. А вие, вие днешни пазители на словото, то трябва да ви се отнеме поради несправяне с
ползването му! Горди пазители да сте, че видиш ли, веке половин милиард люде българско слово
сричат. И да се знае, че няма език на име на човек, само на нашата име сложиха. Да отстоявате и не
кирилица, а българска азбука да се рече. Ще се борите страховито за всичко що сте наследили, да не ви
се отнеме от неочаквани сили. Какво е пастир без стадото си?– покъртително отрони Канът,
изследвайки лице подир лице, с дрехи като от корил излезли.
– Без семейството си. Ни слово, ни народ, ни държава опазихте чисти. Безсрамни в мислите и в деянията си. Скудолетие на развързани псета! До
гроба ви греховен никой не ще пристъпи, безименни в прахта ще да идете.

Гласът режеше драматично кубичната лъскава зала, който наблюдаваше отстрани можеше да види, че от
резонанса тънките черни сака потреперваха. Кристална зала с душна атмосфера. Канът спря леещите думи,
преглътна сухо взирайки се по купчината от държавници.

– Кой е управникът на днешна България? Кесарят му и другите по почит важни? Нека ви видя
големяните!

Боязливо напред пристъпиха трима, четирима, други не посмяха да се изтъкнат.

– Чувам, че партии има днес в политиката. Че като сте от различни партии най- главните мъже и всеки
за всеки дърпа, как ще мислите за благото на народа си недоумявам?– вдигна той с трепереща ръка
жезъла си и сочеше напреде си.
– Една партия има само, партията на Майка България и биде партия значи кауза и борба за просперитет на земята и народа ви, вие тая кауза сте я омаскарили. Не работите за нея, а за себе си и роднините си омазани! Злощастна гледка е да гледаш победени мъже.
Много такива като вас побеждавах. Но те и в загубите си бяха силни и достойни за уважение, щото се бореха за своите си. Пред нас врага коленичеше! Занемяваха воини и империи. Всички трепереха пред името България! Земя древна на духовенство, толерантност и доблестни честни бойци. Оракулите ни
бяха известни по вси земи. Ние бяхме Европа! Забравихте ли?!– кресна с настървени очи Канът и тупна
с крак

– Европа започна от тук, от Балканския полуостров… Жално е. Чух, че ред за Европа сте чакали…
Когато тук Симеон е царувал, из същата Европа са се подвизавали някакви си Луи Слепия и Шарл
Простака. А вие днес на незнайните им наследници задниците целувате щом устни опрете у
подадените ви длани. Продажниците сте за парче изгода! Една изгода имате вие, България се именува!
Не народ имате, а нещастни люде, с празен керал! С гладен народ цивилизация се не вдига, ни храм се
гради. Затуй и младите държави заслуги наши забравиха, редиха си нова история, докато ви биха!
Царете ви горди истински пастири бяха. Преминаваха води и планини, праотците ви си проливаха
кръвта за да търсят бряг и да оцелеят децата им. Вие ли сте днешните тези деца?! Срам ми държи
гърлото. Камък по камък, сълза подир сълза, велика държава съм съградил. Не за да ѝ бутнете вие
камънетата! История не тачите, история не знаете. Държавникът изпит да полага за миналото на
Родината си. От грешки да се поучи, от пълководци пример да вземе.

Тишината бе в убийствена схватка. Едра фигура кат балван отпреде се тресеше, молеше се да не се
разбере кой кой е…

– Я ще питам нещо. Ти! – сочеше Владетелят един навъсак от предните фигури– ти кажи за Тервела?
Що знаеш за него ми думай.

Набеденият да използва българското слово изцъкли очи. Веднага костюмът му стана с два номера поголям, тялото му изсъхна за секунди.

– Аз… да река, той Тервел… велик е бил… не по– велик от вас… с ум и храброст се е отличавал– след туй
дойде и мъртвило. Говорещият си нареждаше на ум:“ До град Тервел ще прескоча, що ли става там?“
– Увидихте ли се колко знаете управници? Напомнете на лешоядна Европа дето месата ви реже, че на
Тервела Велик спасението си дължат, на Династия Дуло! Име на страхопочитания по человеческите
краища. И от что се срамувате българин да се наречете? Народа ви се срамува и се черви по света не
заради себе си, а заради вас, продажни нови маскари. Чудите се на запад ли да си обърнете задника или
на изток. Челядта си пръснахте по земната шир… Къде ви са подвизите увековечени?– не глас, а
автоматичен откос се носеше над главите на присъстващите.

– Обичат ли ви хората тъй както рода Дуло тачеха? Беди и набези довяхте с чужди имена в оправдание. С нас се съобразяваха царства,
обединявахме различните племена от Жълто море та оттатък до Черно море. Бяхме строители на човешкия живот, на история!

Фигура дребна прошепна, кураж намери оня:

– В живота модерен и ние строим… магистрали, мостове, училища… Европа помага.
– Плюя на хилавите ви усилия! Парите с Европа делите, в задни сделки ги подмятате. Яхти строите,
лични палати, душата своя и друга осквернихте! Пътища без стратегия прави, не водят наникъде щом
деца си не връщате. Души празни сте, зейнала яма! Бащи без деца! Аз бях бащица за всички, и за бедни
мислих и за богати. Тъй се реди държава. Мержелеете ми се като черно дърво върху ярка българска
жарава. Тя ви държи, а вие се изкачвате по стълбата и надолу не гледате де ви е корена земен. Да си
чуеш земята управнико си забравил! Каиш за вас! Верига! Ти, ти кажи– лютеше се Канът– дека ви е
златото? И моето дека ви остави? България беше най– богата държава, за туй и войни водихме и
камък и злато не дадохме даром от земя родна.

Посоченият нафраскан мъж се почувства впримчен, не искаше да слуша, а камо ли да отговаря. Искаше час по–
скоро да се телепортира под чадър с коктейл в ръка. Как, по дяволите, Канът го усети, че е правилният важен.

– Злато има Великий, де копнем злато се покаже, ама поради сложността на времето на концесия си го
дадохме– неспокойно редеше човека.
– Без битка, а? Не знам что ми думаш, човече, аз очи и за скритото имам– заплашително думи летяха –
значи, че сте слаба държава щом и метал не може да управлява. Сега подаяния чакате синове днешни.
Унижението не е възпитателно. Не ти отива на ранга. Така ли децата си учите? На унижение, лъжа,
кражба, на мижитурски маниери? От малко дете се направлява с човещина, слово и силна ръка. Като
сгреши и го гълчиш. След туй крадливи и измамни кат вас ще се наредят. Тъй ли бащин пример им
даваш? – с глава се обърна към следващия Канът.

Следващият гледаше с угаснали зеници. Биеше децата си за лъжа, ама они знаеха откъде му е богатството и че
баща им е мошеник у костюм набутан. Той, дума сега не отрони.– Презирам лъжата с върлите ѝ машинации, с тях държава се не вдига, кат слама се разпилява. Цар и народ с невидима нишка се държат, постоянна, скъса ли се, отиде си и държавата ти. Ей, тебе ще
питам – друг се оказа нарочен. – Защо Крум тия закони записа?

– От вътрешни разправии ще да му е омръзнало- изтръгна глас от нейде накокошиненият, а си мислеше:
„ в лошо настроение ще да се е събудил, кат мен, кога аз пиша закони, Крумови диви щуротии.“
– Прости хора закони не коват, граница не пазят. Храбър в мислите си е бил Крума. Аварите унищожил и
един пленник попитал: „ От что загина държавата ви?“ Оня посрамен му отвърнал: „ Щото видиш ли
нашите съдии с престъпници се съюзиха, подкупваха се взаимно, мамеха се в търговията, лош живот в
мерзости водеха, а пиянството ни довърши. Ни морал, ни честност остана. Ей тъй лесно и ти ни
победи.“

– Умен е бил моят наследник, поука си взел– продължаваше с урока Канът, чернеше му се от
бездарниците пред него– кога всеки се смята за велик и към власт очи отправя, с измама си служи,
рушвети дава, брата си предава. Що си градил и отвоювал, без закони бързо се руши. Руша и рушвети
близки са у нашия роден език, стига добре да се вгледате. Така Крума укрепи властта си, ред положи и
безмилостни закони наложи. Лъжа се със смърт наказва, тя все и до нечия смърт води. Законите
творят равенство, всеки му според заслугите и деянията му. С далновидни решения хората тук ще
идват справедливост и свобода да дирят. Чрез тях Крума славяни и българи обедини. Държава – мечта!
Канът стана прав. Натежал в костите си, излъчваше враждебност, непонятна на присъстващите.

– Де ви е думата– закон бе, вълче стадо?! Де ви е Владетелят от Бога поставен?! Ще рече туй той срам
да има! На лош Владетел народ се подчинява, ама нивге не ще го обича. За любов битка се води, с вяра и
справедливост, златен ключ у руки е. Тронът си менкате чрез интриги. България раздрахте, в обръчи с
пари я поделихте. Пред ничий Бог и Тангра не се посрамихте, древната сила Оренда загубихте. Умният
човек е като стомана– сви юмрук Канът– той се не плаши решения да взема на живот и смърт, здрава
ръка да има, здрави думи да реди, неугоднически, немъртви. Владетелят е парагон…
Смири се за минута Канът с очи от отишли си сълзи.

– Духът ми броди неспокоен по майчини мои земи… Сънувах, бленувах и ежедневно умирах и пак се
възраждах, за да укрепя мойта България… За туй реших и дойдох, Завет да ви оставя последен…
Чернодрешковците неврологично сякаш в топка се събраха. Който в какъвто Бог вярваше му се молеше наум.
Кой прошка искаше, кой му идеше мрамора в кал да се превърне и цял да отиде в нея, трети обещания редеше,
политика нивга да не захване.

Звън се чу от удара на жезъла царски у пода. Властна, фигурата на Царя викна:
– Абие писар да доходи! Каквото ви сборувам, на хартия и метал да се види!
Изтърпяха се погледи, побутвания и неуредени отговорности. Странно, ама мъж с пенджери в нозете на Кана
се пръкна с добра воля.

И Канът Български започна:
– Аз, по Божията воля поставен Владетел и Пастир на българският велик народ, ви повелявам! На всякое
българско семейство ще раздадете по парче земя, според нуждите им. Който иска да обработва повече
и сили има, да му бъде дадено. Данъкът ще биде не пари, а процент от отруденото. Изполица тоз
договор се нарича. Земя се дава безвъзмездно!

– Но това е комунизъм!– възропта глас.
– Не го познавам и не ми харесва!
– По– демократично ще е, ако… – някой не довърши.
– Нея неясно всеки я разбира, според угодностите си. Едно врюг ще бидете!
– Ние сме различни партии и цветове…
– Краските ви не ме интересуват, цъфтеж на хората си ще дадете, както и земята, за нея предците ви
загиваха, завладяваха и кръв красна проливаха по студа и по пека!
– А банките?
– Непотребни са! Изгонете ги или ги избийте до крак!
Уплах, страх, писарят се сдъвка.
– Никой смелост да няма да ме прекъсне! Пиши, писарю, вечните думи, дето тоз език красив зяпате как
умира! Изведох народ през води, блата и морави. Да оцелее! Децата мои продължиха изученото. Делях
и хляба и неволите с хората си. Бършех и сълзите човешки и срама. С битки плащахме за земица, за да я наречем Родина. Земя се плаща само с кръв! Няма тя цена! Днес вие парче от нея за грошове и милиони търгувате. След като вие и грош за нея сте не платили… Как смелост имате продажна цена да ѝ
турите, как в смрад заробвате людете си в дългове?! Непроизведено, некупено, не ти принадлежи!
Нямаш документ за собственост! Земята принадлежи на хората си по право, по завладяване и по
кръвта спекла се у пръстта ѝ! Тя общо е наследство. Купуването е робство. Ще се строят къщи на
безплатна земя, за търговия чрез рента от произведеното да се узакони. Наедно семействата земя и
животни да гледат. Да няма гладни! На всеки му според заслугите му! Който от управниците измами
народа, да бъде прогонен, да му бъде отнето що има. И къде се скита, нивга да не се българин нарече,
че да не срами рода си. И закони редни да изковете и те да ви надживеят!

– Аз казах! – вдигна ръка Кана.

След тая дума и клетва, все знаеха, че не се говори. Владетелят бавно тръгна напред и свитата му мълчалива.
Тежко царската хламида удряше земята, тежки думите останаха на свитъка в заръка.
Пътьом, Царят Български се обърна и с последна ярост добави:

– И да изтриете думите родни що най– отпред сте изписали
„ Съединението прави сила“, дорде с народ си не се съедините…

Речник:
Хламида – наметало
Гласник – език
Курил – калъп, шаблон
Скудолетие – кратък живот
Кесар – висш сановник, роднина на император човек дясна ръка
Големян – началник
Балван – много голям камък
Керал – зимник, килер
Навъсак – намръщен, навъсен човек
Нафраскан – преял човек
Парагон – образец за съвършенство
Абие – тутакси, веднага
Сборувам – говоря, думам
Пенджери – очила
Изполица – договор между собственик и работник/ наемодател- наемател/ относно земеделски земи
Врюг – заедно
КейДжейБи